Забравени, дълбоко скрити зад новите мраморни гробове. Днес местата, където са оформени надгробните плочи на няколкото бургаски спортистчета, загинали на по 15 години в самолетната катастрофа край врачанското село Тлачене на 16 март 1978 г. Някой помни ли кои са те? И някога някой запита ли се какво е имало в ковчезите, зарити под тези паметници? Шумата е покрила всичко снимките, имената им, и епитафиите, самите паметни плочи. Два от гробовете са така обрасли, че отдалеч въобще не се виждат.
Някога градската управа, която е поела всички разходи за погребенията им, ги е положила в обща редица на централната алея в бургаските гробища. По замисъл отпред е оставено достатъчно свободно пространство, оформено стъпаловидно, за да се виждат отдалеч и паметта на децата спортисти, тръгнали да прославят страната ни, да остане напред в годините. Днес все още личат остатъците от някога наредените наоколо плочки.
На 16 март 1978 г. става най-загадъчната катастрофа в родната гражданска авиация. По официални данни ТУ-134 с редовен полет София – Варшава се разбива в 13,52 ч. край врачанското село Тлачене. Загиват всичките 73-ма души на борда.
Там намират смъртта си треньорката
на националния отбор по художествена гимнастика Жулиета Шишманова, нейната помощничка Румяна Стефанова и техните момичета. Във фаталния аероплан пътува и полска правителствена делегация, водена от министъра на културата Йежи Вилхелми, брат на известния актьор Роман Вилхелми. Ударът в коритото на местната бара бил гибелен, както също и за юношеския отбор по футбол на България и юношеския отбор по баскетбол на Полша. Няколко години по-късно със средства на близки и роднини на загиналите близо до мястото на трагедията е изграден първият у нас паметник на жертвите на самолетна катастрофа. Оттук нататък обаче следват неяснотиите. Най-странното е, че почти всички загинали в тази трагедия и до ден днешен се очаква да се завърнат… Така казала навремето и Ванга, като уточнила, че ще се завърнат по вода.
Известна е и версията, че хората са отвлечени за секретни опити Мръсната поръчка уж била организирана от американския милиардер Арманд Хамър. Самолетът бил запратен на полигон на остров Муруроа в Тихия океан за провеждане на опити с ядрени устройства и пасажерите били подложени на облъчвания с високи дози радиация. А за заблуда над врачанските села Габаре и Тлачене бил взривен друг самолет. Дни след катастрофата радисти от бреговата морска база до Варна получили шифрована радиограма: “Ние сме живи, с побелели коси и зелени пагони” Бил е посочен и адрес във Варна, където да се достави получената информация. Когато морячетата отишли, разбрали, че там живеят родители на загинали в катастрофата край с. Тлачене гимнастички.
Само час след инцидента, в новинарската емисия в 15 часа, белградското радио излъчва съобщение: „Авион с неопознаваеми знаци прелетя над територията на Югославия.“ И досега никой не може да каже нищо повече за тайнствената машина. От 1990 г. започва ходенето по мъките на родителите, които пишат писма до всички възможни инстанции, за да се установят причините за мистериозната катастрофа. Дори опитите на комисията по човешките права към Великото народно събрание били напразни. Според официалната версия „никой не е оцелял, самолетът се е разбил вследствие на повреда в елзахранването“. Мистериите Уж като следствен експеримент над Тлачене бил взривен военен самолет. Овчарят от съседното село Христо Динкин видял с очите си, как пилотът на самолета бил катапултирал.
Много скоро след това
обаче починал “от старост”. Фотограф любител от близкото село Габаре успял да заснеме две машини в деня на катастрофата над същата местност. Едната била по-малка и летяла по-ниско, в сянката на другата Фотографът и досега пази негативите си в архива, но смята, че “още не му е дошло времето да ги публикува”. Същите две машини били забелязани и от друг местен, работещ като бомбаджия в кариерите на с. Тлачене. Този очевидец обаче по-късно се самовзривил “по невнимание”. На мястото на катастрофата по огледа са били открити документи на човек, който изобщо не е пътувал с този самолет, но и този факт остава без обяснение. Пътническият самолет нямал седалки, твърдят селяните, чистили по-късно местността. Открили много дрехи, части от детски велосипеди, писма, мартеници…
Но не намерили и парченце от седалка! Това изглеждало доста странно за пътнически лайнер със 73-ма души на борда. Самолетът рязко се отклонил от курса и сменил посоката, коментират от кулата. ТУ-134 рязко отцепил на запад и изчезнал от локаторите на ръководителите на полета в София. Те си спомнят, че това станало изключително ненадейно. На височина 4900 м шефът на екипа им забелязал, че возилото изведнъж се насочило право на запад. Той наредил на екипажа веднага да доложи курса си. Отговор не получил… Допуска се възможността самолетът и пасажерите да са станали жертва на терористичен акт. Дали в него е било поставено взривно устройство, или внезапно е загубил височина поради схватка между екипажа и терористи, е пълна загадка. Факт е обаче, че пистолетите на двамата пилоти липсвали. Необяснимо, защо командирът Йордан Йорданов по това време не е бил в кабината, а в пътническия салон.
Дали пък пилотът не е искал да се самоубие?
На 16 март 1978 г. много бързо бяхме изстреляни на мястото на катастрофата, спомня си доц. д-р Йордан Калчев. Той е бил шеф на комисията, която да отговаря пред ЦК, а с него бил и проф. Попвасилев. Мястото на произшествието бе около 1 кв. км. Намерихме много кости, силно натрошени… Най-голямото парче тяло бе около 17 кг, някъде от тазовата област, но не можахме да определим дали е на мъж или на жена. Мускули не са се открили, а всички по-меки тъкани се били пръснали на хиляди молекули. Смъртните актове ги писахме по документите за полета. Нямаше нищо обгорено. Двигателите били отхвръкнали на два километра, което показва, че самолетът се е забил с пълна скорост. Това за мен е необяснимо, може би пилотът е искал да се самоубие, завършва версията си патоанатомът. Останките били сякаш специално натрошени с чук.
Ето какво казва преди 4 години единственият жив очевидец, тогавашният кмет на с. Тлачене Ненчо Цонев:
– Г-н Цонев, разкажете какво се случи в деня на катастрофата?
– Беше слънчев ден и тъкмо отивах към овчарите, когато чух самолета, а само след секунди го и видях. Първо направи завой към Борован, а после кръг към село Нивянин. Взривът беше ужасен.
– Само един самолет ли видяхте?
– Не съм сигурен, в този момент изобщо не ми беше до това. Виждах как самолетът пада и бях вцепенен. Веднага след като се взриви, хукнах нататък.
– Имаше ли нещо, което ви направи специално впечатление?
– Останките от самолета бяха колкото кутрето ми. Хората сякаш бяха специално накълцани на парченца, по-малки от пръстите на ръката ми. Часовниците, монетите и всичко останало бе като че ли натрошено с чук. Машината се бе разпаднала на хиляди частици.
– От правителствената комисия са ви накарали да търсите черната кутия?
– Да, търсихме я цяла седмица. Преровихме околността сантиметър по сантиметър, но напразно. Даже подсигурих специално багер за целта, но нямаше никакъв резултат.
– Имаше ли пожар на мястото на катастрофата?
– Не, огън нямаше, нито следи от горене. Б. ред. Резервоарът на самолета е бил пълен с 11,5 тона керосин и се е забил в дерето с 850 км в час. При това положение неминуемо е трябвало да има пожар, коментират специалисти.
След края на комунизма,
площадката пред последните домове на загиналите деца е премахната и мястото е надробено за нови парцели. Този процес на „презастрояване“ продължава и в момента, като сега се запълват и последните пешеходни алеи между изградените някога парцели в рамките на целия парк.
Не само огромните бодливи храсти са скрили имената им. Те на са изписани в страницата за трагедията в Уикипедия. Няма ги споменати в нито един от десетките журналистически материали, телевизионни репортажи и разследвания на инцидента, които се появяват през годините. Памет за тях няма и интернет – понеже никога никой не ги е написал. Когато се говори за катастрофата, неизменно се посочва единствено, че на борда е бил женският ни отбор по художествена гимнастика със своята треньорка Жулиета Шишманова. Но не и че там са били футболистите от българския юношески отбор по футбол, както и състезатели по лека атлетика, сред които са основната част от загиналите бургазлийчета. Те не са споменати и върху мраморния паметник на мястото на катастрофата, самият той в момента обрасъл в бурени и напълно недостъпен, защото дотам вече не водят нито път, нито проходима пътека.
Бързината, с която е забравен случаят и проведеното повърхностно разследване неизменно пораждат десетки версии, някои от които ирационални. Те са подхранвани и от типичната за комунистическите държави тайнственост, в която се държат всички нелицеприятни инциденти на тяхна територия. Полските медии пишат, че една от версиите е за сблъсък на „Ту-134“ с „МиГ-21“ на българските ВВС, който е извършвал боен полет. Друга версия предполага, че самолетът е свален по погрешка от българската зенитна отбрана. Тези твърдения се дължат на факта, пишат полските журналисти, че в района е имало тайна военна база на Варшавския договор.
Летецът Николай Панайотов, който е сред първите, повикани да помагат, разказва в стар телевизионен репортаж, че всичко е било събрано само в един кратер от около 70 метра „с прилична дълбочина“. „Много рядко се случва остатъците от самолетна катастрофа да не са разхвърляни в огромен периметър“, обяснява той. „В този кратер е цялата тайна на катастрофата. А вътре нямаше почти никакви останки“, казва Панайотов. Той и останалите мъже признават, че са пълнили ковчезите не с реалните останки, защото такива просто не са намерени. Спазвали са само правилото вътре да има толкова килограма различни вещества, колкото реално е тежал загиналия.
Благодарим Ви, че прочетохте тази статия. Просвещението няма за цел да промени вашата гледна точка. Дали ще повярвате на тази статия или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в социалните мрежи!
Източник / Просвещението ©
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Просвещението без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Просвещението, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Република България. Просвещението си запазва правото да реагира на подобни нарушения включително по съдебен ред.