Амбициозните космически проекти на СССР – “Колонизацията на Венера”



В зараждането на космическата надпревара Съветският съюз постигнал значителен напредък. Хиляди спътници, няколко кучета, десетки астронавти и дори цяла орбитална станция били изпратени от тяхната територия до небосвода. Но плановете за изследване на Вселената били много по -амбициозни и няколко от най -амбициозните космически програми останали неизпълнени.

Атомната експлозия на Луната

До 1958 г. на съветските учени им писнало да взривяват Семипалатинския полигон и Нова Земя отново и отново, защото те искали други непоносими тръпки без катастрофални последици. Така се появила идеята за взривяване на атомен заряд на повърхността на Луната – за щастие, лунната програма набирала скорост, а доставката на съмнителен товар до повърхността на спътника на Земята вече не изглеждало като нещо фантастично.

Проектът, наречен E-4, е предложен от известния физик Яков Зелдович и разгледан подробно от Централния комитет на КПСС. Експлозията би била отлична възможност да се докаже на всички, че съветските превозни средства са достигнали Луната, както и да се демонстрира моралното превъзходство над САЩ.

Амбициозните космически проекти на СССР - "Колонизацията на Венера"

Въпреки изчисленията и създадения модел на сондата, до 1960 г. разработката на проекта е била завършена. Самият Зелдович осъзнава, че яркостта на експлозията може да е недостатъчна за наблюдение от Земята. Също така изследователите съвсем естествено се страхували, че изстрелването може да се провали и обвинението да падне върху градовете на СССР или, още по -лошо, на територията на някоя от страните -членки на НАТО би довело до катастрофални последици.

Колонизацията на Венера

Докато възгледите на идеологическите противници били приковани към Марс (благодарение на Рей Бредбъри, който направил всичко възможно да популяризира Червената планета), съветските учени сериозно обмисляли варианта за изграждането на човешки селища на Венера – най -близката до Земята планета с подобна маса и гравитация.

Венера-1“, е първият апарат в историята на човечеството за изследване на други планети, който бил изстрелян през 1961 г., няколко месеца преди полета на Юрий Гагарин. С помощта на земните телескопи не било възможно да се види повърхността на планетата поради дебелия слой облаци. Дълго време изследователите вярвали, че Венера е покрита от морета и океани, така че сондата имала възможност за плаваемост.

Експериментът обаче се провалил, защото устройството не успяло да достигне целта. Следващите изстрели също се провалили. Едва през октомври 1967 г. Венера-4 успяла да се доближи максимално до планетата и да предаде данни, които накарали учените да се замислят. Наоколо било адски топло, а цялата атмосфера се състояла от въглероден диоксид.

Новите модернизирани устройства, които вече успяли да се спуснат на повърхността на Венера и да комуникират със Земята, продължили да излъчват всякакви ужаси и не оставили шанс на човечеството за колонизация. Програмата за колонизация трябвало да се коригира в движение. Било предложено да се построят градове на дирижабли на 60 км от повърхността на планетата – именно на тази височина температурата и налягането били подобни на тези на Земята. В същото време в Специалното конструкторско бюро № 1 екип от инженер и космонавт Константин Феоктистов започнало да разработва проект за космически кораб с ядрена енергия, способен да извършва дългосрочни междупланетни експедиции.

През 70 -те години съветските изследователи успяли да получат изображения на повърхността на планетата и подробен анализ на атмосферата и почвата, което несъмнено дало увереност в успеха на програмата. Разочарованието настъпило през 1978 г., когато Венера 11 и Венера 12 записали стотици мълнии в атмосферата на Венера. Три години по-късно апаратът Venera-14 доказала, че на височина 60 км вятърът духал толкова силно, че всеки опит за изграждане на летящи градове е бил обречен на провал.

Амбициозните космически проекти на СССР - "Колонизацията на Венера"

Учените от СССР отказали да признаят, че двадесет години от живота им са били пропилени. Проектът Венера се трансформирал във Вега – успешна международна мисия за изучаване не само на Венера, но и на кометата на Халей.

Бойна орбитална станция

Веднага след като космическите полети престанали да бъдат мечти на безнадеждните романтици и се сбъднали, съветското ръководство помислило и за ново място за военните битки.

Още през 1964 г. по заповед на Министерството на отбраната започнало работа по създаването на бойно -космическия комплекс Алмаз. Просто казано, било планирано да се построят пилотирани военни бази, способни не само да шпионират сухоземните обекти и космическите кораби на главния враг САЩ, но и да се включат в пълноценна битка в най-добрите традиции на филмите на Джордж Лукас (преди появата на която, между другото, все още имало десетилетие и половина).

Скиците, разработени в Специалното конструкторско бюро № 52 под ръководството на Владимир Челомей, били одобрени и през 1968 г. започнало производството на корпусите.

36-тонният колос се състоял от помощно отделение за екипаж от шест души, транспортен кораб за доставка и две превозни средства за спускане за многократна употреба за превоз на хора и товари. Разузнаването трябвало да се извърши с помощта на дългофокусни камери и мощна телескоп-камера „Агат-1“. За провеждането на битката е трябвало да се използва автоматичното оръдие, разработено от дизайнера Нуделман NR-23, а по-късно към него трябвало да се добави ракетната система космос-космос. За да се пази тайна, станциите получили името „Салют“ – същото име, на което било дадено на вече съществуващата серия от цивилни космически кораби.

Салют-2“ за пръв път е бил изведен в орбита от ракетата-носител „Протон“ през 1973 г. и още преди пристигането на екипажа той спешно завършил работата си като се разбил безславно в Тихия океан. Екипажът също не стигнал до Салют -3, защото имал проблеми с докинг станцията, която провеждала разузнаване в автоматичен режим, а по-късно е била изкуствено деорбитирана. Първият успешен опит била станцията “Салют-5“, която стартира през 1976 г . Тя работила повече от година, като през това време е направила две експедиции.

До началото на 80 -те години на миналия век станало ясно за разработчиците на Almaz, че е нерентабилно да се създаде цяла военна база и да се харчат пари за осигуряване на целия необходим екипаж на разузнаването, с който можело да се справи един обикновен робот. В орбита започнало да се изпращат опростени версии, която всъщност представлявала спътник, оборудван с фотографско оборудване. Програмата окончателно престанала да съществува през 1991 г., по време на разпадането на СССР.

Благодарим Ви, че прочетохте тази статия. Просвещението няма за цел да промени вашата гледна точка. Дали ще повярвате на тази статия или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в социалните мрежи!

Просвещението ©

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Просвещението без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Просвещението, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Република България. Просвещението си запазва правото да реагира на подобни нарушения включително по съдебен ред.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Next Post

Грандиозния план на живота - Синхронността

Грандиозния план на живота е концепцията за синхронността, която е била въведена от психолога Карл Юнг в началото на 20 -те години на миналия век. Той я нарича „смислени съвпадения“, които били твърде важни, за да бъдат игнорирани. Синхронността често се описва като духовни, свръхестествени, космически и най -невероятните събития, […]
Грандиозния план на живота - Синхронността
error: Съдържанието е защитено!!!