японци-просвещението
1 mth


Знаете ли, че годишно близо 10 000 японци изчезват. Една подобна история е за Норихиро. Когато Норихиро бил уволнен от работата си като инженер, той се срамувал да каже на семейството си. И така, той започнал да се преструва, че нищо не се е променило в живота му.

Той продължавал да става всяка сутрин по едно и също време, да облича ризата и вратовръзката си, да поздравява жена си и да шофира по посока на компанията, в която работи. Тъй като обаче нямал какво да прави, той стоял в колата си до 19 часа всеки ден, и не рядко излизал да пие с колегите си след работа. След седмица той осъзнал, че не може повече да лъже семейството си и станал „джохацу“.

Тоест, той напуснал дома си, без да уведоми никого, и се установява в Саня, район на Токио, който е толкова скандален, че дори не съществува на картата на града.

„Johatsu“ на японски означава „изчезнал човек“

и не е дума, създадена само за да опише случая на Норихиро, тъй като всяка година от средата на 90-те повече от 10 000 японци изчезват годишно. По същество говорим за своеобразно изчезване, към което прибягват хората, които се срамуват, че са загубили работата си, имат непосилни финансови дългове или провален брак.

Те не са успели да се самоубият, тъй като самоубийството в японската култура се смята за най-достойния начин да измият срама, който са нанесли на семейството си. Тези хора просто не са искали да се самоубият, а са решили да напуснат предишния си живот и да заживеят нов по- различен живот от предишния.

Феноменът „джохацу“ не е нов за Япония. Той станал доста популярен благодарение на френската двойка, Лена Маугер (писател) и Стефан Ремаел (фотограф), които наскоро публикували книгата „Историите и снимките на изчезналите японци“ или “Japan in Stories and Photographs“.

Джохацу се „появява“ за първи път в японското общество

след края на Втората световна война, когато националният срам е в зенита си. След това има още няколко особено нарастващи тенденции през 1989 г. и 2008 г., поради икономическите кризи от тези периоди.

Маугер и Рамаел прекарали цели 5 години в Япония, за да проучат този конкретен феномен, въпреки че в началото (2009 г.) те срещнали огромни трудности в изследването си.

Това е тема табу. От една страна не можете да говорите за това, но от друга страна хората могат да изчезнат и да живеят в периферията на японското общество. Хората, които изчезват, го правят, защото знаят, че това е единственият начин да оцелеят“, казва Мауер пред The ​​New York Post.

Изчезващите хора живеят в изгубени квартали, които самите те са ги създали. Саня, районът, в който Норихиро се премества след изчезването си, е в Токио, но го няма на никоя карта на града. Официално той не съществува. Това е беден квартал в Токио, чието име дори не се използва от японските власти. Бизнесът в района е собственост на Якудза, а японската мафия, ги наемат като евтин персонал, който им работи “за жълти стотинки”.

Изчезналите живеят в малки, мизерни хотелски стаи

без интернет и самостоятелни тоалетни, като на повечето от тях е забранено да говорят след 18 часа. За да останат там, те не се нуждаят от своята идентичност, като по този начин запазват своята анонимност, в резултат на което оставят завинаги всичко, което ги е “преследвало” от предишния им живот.

Мислех, че е невъзможно човек да изчезне в толкова технологично напреднала страна като Япония“, казва Маугер в миналото.

В Япония обаче се прилага специален режим по отношение на личните данни. Държавата няма достъп до личните данни на нито един гражданин, освен ако не е заподозрян, че е извършил престъпление. Например, ако гражданин не посетил властите, за да декларира адреса си, държавата не може да знае, къде живее, поради което роднините на изчезналите често се обръщат към частна детективска компания в подкрепа на семействата на изчезналите хора, която се ангажира с приблизително 300 свързани случая годишно, за 1350 евро на месец.

Защо 10 000 японци изчезват годишно?
(Микио е един от малкото “изчезнали”, който се е съгласил да бъде сниман)

Според данни на Световната здравна организация от 2014 г. средният процент на самоубийства в Япония е с 60% по-висок от съответното средно за света. Всеки ден в Япония 60-90 души се самоубиват.

Феноменът джохацу не само увеличило работните места

на частните детективи, но и на хора като Шоу Хатори. Този конкретен джентълмен помогнал за преместването на хората в продължение на девет години, за суми, започващи от 240 и достигащи до 2400 евро. Тези хора, които искали да изчезнат помогнали на Хатори да напише книгата „Нощни хамали“, за свързаните с него преживявания.

Хатори и неговите колеги са тези, които са помогнали на френската двойка в изследванията им. Маугер и Рамаел спечелили доверието на тези хора до такава степен, че им било позволено да участват в подобен ход, но най-шокиращите истории, които описват в книгата си, са от самите джохацу.

Една такава история е за жена, която напуснала съпруга си и малкия си син, защото се е влюбила в друг мъж, или тази на студент, напуснал дома на родителите си, когато не се е справил добре на изпит. Основната мотивация зад всяко джохацу е срамът.

Защо 10 000 японци изчезват годишно?

Но като оставим настрана срама, голям процент от изчезванията и самоубийствата в Япония се дължат на прекалено дългите часове, в които нейните граждани работят. За да разберем, колко типично е това за японското общество, струва си да се отбележи, че има и сродна дума, тъй като „кароши“ означава самоубийство, което идва от дългите часове работа.

Според проучване, проведено в Япония са взели участие около 10 000 души. Повече от 20% са заявили, че работят повече от 80 часа извънреден труд на месец.

Японската култура и начинът, по който функционира японското общество,

са доста различни от нашите, така че не можем да разберем напълно феномени като джохацу. Това е подпомогнато от факта, че този конкретен феномен не е получил публичността, която заслужава, ако изключим „Човек изчезва“, документален филм, издаден през 1967 г. и описващ стотици случаи на изчезнали японци.

Със своята книга Маугер и Рамаел правят може би първото значително международно усилие да направят този феномен известен по света. Феномен, за който японците не само не искат да говорят, но се държат така, сякаш не съществува. И те ще продължат да го правят, тъй като тази конкретна книга все още не е публикувана в Япония.

Благодарим Ви, че прочетохте тази статия. Просвещението няма за цел да промени вашата гледна точка. Дали ще повярвате на тази статия или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в социалните мрежи!

Просвещението ©

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Просвещението без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Просвещението, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Република България. Просвещението си запазва правото да реагира на подобни нарушения включително по съдебен ред.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *