Къде отиват спомените ни от детството? Защо мозъкът забравя? Проблемът с детските спомени тревожи учените от няколко години и последните изследвания на психолозите и неврофизиолозите могат да изяснят много от тези въпроси.
Когато се опитваме да си спомним живота в момента на раждането и малко след това, се оказва, че виждаме само такива проблясъци в килера на паметта, че тогава сме мислили за нещо, чувствали сме и сме научили много за света в онези дни. Къде са отишли всички тези детски спомени, тези години?
Проблемът с детските спомени и неизбежното забравяне се вписва в простата дефиниция на психолозите – „детска амнезия“. Средно спомените на хората започват, когато са били на 3-3,5 години, и всичко, което се е случило преди това, се превръща в тъмна бездна. Водещият експерт по развитие на паметта от университета Емори, д-р Патриша Бауер, отбелязва:
Това явление изисква нашето внимание, тъй като съдържа парадокс – много деца перфектно си спомнят събитията от живота си, но като възрастни запазват малка част от спомените си.
През последните няколко години
учените били тясно ангажирани с този въпрос и, изглежда, са успяли да разгадаят, какво се случва в мозъка, когато загубим спомените си от първите години на нашия живот.
Всичко започва с Фройд, който още през 1899 г. въвежда термина „детска амнезия“, който описва този феномен. Той твърди, че възрастните са забравили за ранните си години в процеса на потискане на смущаващите сексуални спомени. Докато някои психолози подкрепят това твърдение, има по-широко схващане за детската амнезия. Децата под седем годишна възраст просто не са в състояние да формират стабилни спомени, въпреки че доказателствата в подкрепа на тази теория са оскъдни. Близо век психолозите предполагат, че детските спомени не оцеляват, защото не са в състояние да се съхранят.
В края на 80-те години бил белязан с началото на реформацията в областта на детската психология. Бауер и други психолози започнали да изучават детската памет по много прост метод. Те построили много проста играчка пред детето, а след това я разглобили след определен сигнал. След това наблюдавали дали детето дали може правилно да имитира действията на възрастния, но в удължен период от време – от няколко минути до няколко месеца.
Експеримент след експеримент показа, че спомените на децата на 3 годишна възраст и по-млади, всъщност продължават, макар и с ограничения. На 6-месечна възраст бебетата си спомнят поне последния ден, на 9 месеца събитията се съхраняват в паметта най-малко 4 седмици, на двегодишна възраст – си спомняли предната годината. В историческо проучване от 1991 г. учените установили, че дете на четири години и половина може да си припомни подробно пътуване до Дисниленд, което се било случило 18 месеца по-рано. Около 6-годишна възраст обаче децата започват да забравят много от тези ранни спомени. Друг експеримент от 2005 г., проведен от д-р Бауер и неговите колеги, показва, че децата на възраст пет и половина години помнят повече от 80% от живота си, който са имали преди 3-годишна възраст, докато децата на седем години и половина могат да си спомнят по-малко част около 40% от това, което им се е случило в детството.
Тази работа разкрива противоречията, които лежат в основата на детската амнезия. Малките деца са в състояние да си спомнят събитията през първите няколко години от живота, но повечето от тези спомени в крайна сметка изчезват с бързи темпове, за разлика от забравящите механизми, присъщи на възрастните.
Озадачени от това противоречие, изследователите започнали да предполагат, че може би за тези трайни спомени трябва да овладеем речта или самосъзнанието. Като цяло трябва да придобием нещо, което не е твърде развито в детството. Но въпреки факта, че устната комуникация и самосъзнанието несъмнено укрепват човешката памет, тяхното отсъствие не може напълно да обясни феномена на детската амнезия. В крайна сметка някои животни, които имат достатъчно голям мозък по отношение на телата си, но им липсва език и нивото на самосъзнание, също губят спомени, които датират от ранна детска възраст (например плъхове и мишки).
Догадките продължили
дотогава докато учените не обърнали внимание на най-важния орган, участващ в процеса на паметта – нашия мозък. От този момент нататък проблемът с детските спомени станал обект на внимание на невролозите по целия свят и едно след друго започнали да се появяват изследвания, обясняващи причината за изчезването на нашата памет.
Факт е, че между раждането и юношеството мозъчните структури продължават да се развиват. С масивна вълна на растеж мозъкът придобива огромен брой невронни връзки, които се свиват с възрастта (на определен етап просто ни е необходим този „нервен бум“ – за да се адаптираме по- бързо към нашия свят и да научим най-необходимите неща).
Докато мозъкът претърпява продължително развитие извън утробата, голямата и сложна мрежа от неврони на мозъка, които създават и поддържат нашите спомени, са в процес на изграждане, така и той не е в състояние да формира спомени по същия начин, както го прави например възрастният мозък. В резултат на това дългосрочните спомени, формирани в ранните години от живота ни, са най-малкото стабилни от всичко, което сме имали през живота си, и затова са склонни да се разпадат по време на зряла възраст.
Преди година Пол Франкланд, невролог от Детската болница в Торонто, и колегите му публикували изследване „Неврогенезата на хипокампуса регулира процеса на забравяне в ранна и зряла възраст“, демонстрирайки друга причина за детската амнезия. Според учените спомените не само се влошавали, но и ставали скрити. Преди няколко години Франкланд и съпругата му, която също е невролог, започнали да забелязват, че мишките, които изучавали, са се влошили при някои видове тестове за памет. Учените свързват това с факта, че бягането в колелото насърчава неврогенезата – процесът на поява и растеж на цели нови неврони в хипокампуса, област от мозъка, която е важна за паметта. Но докато неврогенезата на възрастния хипокампус вероятно ще допринесе за ученето и запаметяването, това може да е свързано с процеса на забравяне, докато тялото расте.
Точно както само определен брой дървета могат да растат в гората, хипокампусът може да приюти ограничен брой неврони. В резултат на това се случва нещо, което се случва в живота ни през цялото време – новите мозъчни клетки изместват други неврони от тяхната територия или дори понякога напълно ги заместват, което от своя страна води до преструктуриране на психичните вериги, които могат да съхраняват отделни спомени. Учените предполагат, че особено високите нива на неврогенеза в ранна детска възраст са частично отговорни за детската амнезия.
В допълнение към експериментите с работещо колело, учените са използвали Prozac, който стимулира растежа на нервните клетки. Мишките, на които е дадено това лекарство, започнали да забравят експериментите, които са били провеждани с тях преди, докато мишките, които не са получавали това лекарство, са помнели всичко и са били добре ориентирани в условията, с които са били запознати. И обратно, когато изследователите генетично са проектирали неврогенезата на дребните животни, които трябва да бъдат впрегнати, младите животни започвали да развиват много по-стабилни спомени.
Вярно е, че Франкланд и Хоселин отидоха още по-далеч. Те решили внимателно да проучат, как неврогенезата променя структурата на мозъка, и какво се случва със старите клетки. Последният им експеримент е достоен за най-смелите предположения на писателите на научна фантастика. С помощта на вирус, учените успяли да вмъкнат ген в ДНК, който да е в състояние да кодира протеина във флуоресцентна светлина. Както показали светещите багрила, новите клетки не заместват старите, а по-скоро те се присъединяват към вече съществуващата верига.
Това пренареждане на схемите
на паметта означава, че докато някои от нашите детски спомени изчезват, други се съхраняват в криптирана, пречупена форма. Очевидно това обяснява трудността, с която понякога ни е дадено да си спомняме нещо.
Но дори да успеем да разгадаем заплитанията на няколко различни спомена, никога няма да можем да се доверим напълно на възкръсналите картини (някои от тях могат да бъдат частично или изцяло изфабрикувани). Това се потвърждава от изследванията на Елизабет Лофтус от Калифорнийския университет в Ървайн. В тези изследвания дало да се разбере, че най-ранните ни спомени са неразтворими смеси от автентични спомени, истории, които сме погълнали от други, и измислени сцени, измислени от подсъзнанието.
Като част от експеримента, Лофтус и нейните колеги представили на доброволците няколко кратки истории за детството им, разказани от роднини. Без да знаят участниците в изследването, учените включили в експеримента една измислена история, която всъщност била измислица. Измислената история била, че когато са били на пет годишна възраст те били забравени е търговски център. Една четвърт от доброволците казали, че го помнят. Дори когато им било казано, че една от историите е измислена, никой от участници не успяли да кажат, че това е история за търговския център.
Губим детските си спомени, за да можем да растем и да се развиваме по-нататък. Но, честно казано, не виждаме големи проблеми в това. Най-ценното, най-важното нещо, което винаги вземаме със себе си в зряла възраст е миризмата на парфюма на майка ни, усещането за топлината на ръцете ѝ, самоуверената усмивка на бащата, блестящата река и вълшебното усещане за новия ден. Всичко това ни остава като спомени от детството, които остават с нас до края.
Благодарим Ви, че прочетохте тази статия. Просвещението няма за цел да промени вашата гледна точка. Дали ще повярвате на тази статия или не, това е ваш избор! Не забравяйте да ни последвате в социалните мрежи!
Просвещението ©
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Просвещението без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Просвещението, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Република България. Просвещението си запазва правото да реагира на подобни нарушения включително по съдебен ред.