Разпутин и Царската Фамилия – Романови



Искам да засегна най-загадъчната и гръмко обсъждана тема за Царицата и частния и живот, – темата за Григорий Разпутин, и ще започна пак със спомените на Пиер Жиляр: “Царицата Александра Фьодоровна напълно убедено прие новата си религия (Православието) и от нея черпеше голямо облекчение в часове на вълнения и тревоги”.

Това беше особено свързано с раждането на престолонаследника Алексей Николаевич, и в частност, с наследствената му болест – хемофилия. “Тя познаваше тази страшна болест: дядо й, брат й и двама племенника умрели от нея. И ето че, единствения й син, момчето, което бе по-скъпо от всичко на света, бе поразен от нея, и смъртта ще го преследва, та един ден да го отнесе, както е отнела толкова деца от семейството й. Но тя трябва да се бори и да го спаси, на всяка цена. Не може науката да е безсилна; средство за спасение, все пак, може и да има, и то ще бъде намерено. Доктори, хирурзи, професора били разпитани, те изпробали всички начини на лечение, но напразно. Когато майката разбрала, че от хората не може да чака помощ, тя възложила всичките си надежди на Бога. Само Той може да извърши чудо! Минавали месеци, но дългоочакваното чудо не се случвало, пристъпите се повтаряли, – все по-силни и безмилостни. И най-горещите молитви не донасяли страстно очакваната проява на Божията милост. Така последнята Й надежда завършила с крах. Безкрайно отчаяние изпълнило душата на Императрицата. Струвало й се, че целият свят се отдърпва от нея. И ето че точно в това време довели при нея обикновен сибирски мужик – Григорий Разпутин. Този човек й казал: “Вярвай в силата на моите молитви, вярвай в силата на моето застъпничество, и син ти е живее”. Мйката се вкопчила в тази надежда, която той и подавал, и както удавник се хваща за протегнатата му ръка, му повярвала с цялата сила на душата си. Тя вече отдавна била убедена, че спасението на Русия и на Династията ще дойде от народа.

Трудно би било да се разбере нравствената власт на Разпутин над Императрицата, ако не се знае ролята, която играят в религиозния живот на православния свят, странниците. А странниците са хора, които не са облечени със сан на сеященик, и не са монаси (макар, че се е затвърдил навика, неправилно да наричат Разпутин, монах). Странникът е богомолец, който скита,от манастир в манастир, от църква в църква, търсейки истината, и живее от подаяния на вярващите. Той върви по безбрежната руска земя, избирайки пътя си, както се случи, както се наложи, или пък, привлечен от светостта на мястото или хората. (Вижте емблематичната книга “ОТКРОВЕНИТЕ РАЗКАЗИ НА СТРАННИКА пред неговия духовен отец“!)

Разпутин и Царската Фамилия - Романови

А старец, е стар, опитен и авторитетен монах, живеещ обикновено в манастир, а понякога и в доброволно затворничество (в манастирска килия или в пещера). Той е духовен учител и към него се обръщат в минути на смущения и страдания. Често се случва старецът да е бивш странник, достигнал предела на скитанията си и заселил се някъде, за да завърши дните си в съсредоточение и молитва.

Бог дава на стареца указания, нужни за вашето добро, и ми открива пътя, по който да ви води, към спасение. Старецът е страж на идеала и истината на земята. Той е пазител на Свещеното предание, което се предава от старец, на старец, до пришествияето на Царството на Правдата и Светлината. Некои от старците достигат забележителна нравствена висота и са причислени в сред светците на Православната църква. Обръщането към православието на Господарката беше вследствие на искрена вяра. Православната религия напълно отговаряше на мистичното й настроение, и въображението й неизбежно беше покорено от старинноста и наивността на обрядите, на тази вяра. Разпутин, в нейните очи, беше обкържен с обаяние и святост на истински старец. Такива бяха чувствата, с които Императрицата се отнасяше към Разпутин, а те бяха така гнусно извратени от клеветите (на масонския хайлайф). Те се пораждаха от най-благородното чувство, с каквото може да се изпълни сердцето на жена, – с мйчина любов”. (П. Жиляр). За Александра Фьодоровна “сферата на невидимото” беше достъпна. Тя притежаваше зряло метафизическо зрение, което тя развивала и усъвършенствала от ранна младост. Затова жвотът на светците, на чудотворците, подвижниците, простите странници и отшелници, за нея бяхя близки, понятни и желани. Когато тя се срещала с монаси и юродиви, когато влизала в килиите на монахини – затворнички, където до тогава не бил стъпвал кракът на ни една аристократка, тя се реководела от християнския порив, да се докосне до истинското духовно величие на руския народ, – на тези, които изцяло са се посветили на служение на Бога, и са били истински представители на Светая Рус, мечтата за която, се е запечатала в руското народно съзнание. Това е била тъга по идеала, и глад за него. Царицата от цялата си душа се стремяла да стане “своя” за този “резерватен“ свят. И тя го постигнала.

Тази устременост, освен във всичко друго, се проявявала и в отношенията й към Разпутин.

И нищо “лично” в тези отношения никога не е имало, макар по този повод да са казани и написани невероятен брой гнусотии. На нечистите хора винаги им се струва, че всички наоколо са потънали в мърсотията на пороците. И да го кажем направо, че сред съвременниците, а и сред следващите съчинители, винаги са се намирали предостатъчно “свидетели” и “изследователи” от този род. Александра Фьодоровна с горчивина, отново и отново се убеждавала, макар това да е толкова трудно да се признае, че Истинската вяра вече нищо, или почти нищо, не определя в живота на мнозинството от нейното обкръжение, но тя със сигурност знаела и друго, че там където свършват позлатение палати, там, където свършва светският “панаир на щеславието”, там и започват истинските човешки отношения. А Разпутин имал вид точно на та такъв човек, от този далечен, но толкова близък й, по дух, свят, Той носел любов към Бога, той умеел да каже трепетни думи за Бога. Забележително ясно се изказала за това, самата Императрица. Според думите й, Разпутин «съвсем не е, като нашите митрополити и епископи. Питаш ги за съвет, а те в отговор: “Както ще е угодно на Ваше Величество!”. – Нима ги питам, само за да узная, какво на мен ще е угодно?

Григорий бе белязан от благодатта Божия, молитвата му бе угодна Господу. Той я чува и изпраща милост. Царицата не веднъж с очите си се убеждавала в това чудесно прявяване на Милостта на Всевишния.

И затова вярвала на Разпутин, както би повярвала на всеки друг подоб­ен човек. Той спсявал Наследника. По време на изостряне на болестта, той предсказвал деня и даже часа на деня, кога ще му стане по-добре. Той уверявал Матйката, че царчето ще доживее до 14—15 години, ще започне да се оправя и, с времето, ще стане напълно здрав мъж. И всичко това се сбъдвало. И кое сърце не би изпитвало благодарност? А Александра Фьодоровна никога не се е числяла, сред небла­годарните. Допусната във вътрешния свят на Семейството, Анна Въйрубова после пояснявала: «Каквото и да говорят за Разпутин, каквото и необичайно да има в личния му живот, каквото и да е направил, в политическия смизъл на тази дума, в едно аз винаги ще вярвам, относно този човек, а именно, че той беше ясновидеца, Той имаше второ зрение, и той го използваше, поне понякога, в благород­ни, святи цели. И предсказанието за оздравяването на Наследника, беше един от примерите. Той често казваше, че ще се случат определени неща, и те наистина се случваха». Александра Фьо­доровна имаше абсолютно същото мнение. Запазило се е свидетелство за Великата княгиня Олга Александ­ровна, за удивителен пример за благотворна намеса на Раз­путин в, изглеждащи, безнадеждни обстоятелства. Това беше 1907 г. Именно тогава Александра Фьодоровна за първ път с очите си видя силата на молитвата на Разпутин. Сведението на Олга Алек­сандровна е още по-важно, понеже тя никога не е била сред разпутинските «симпатизанти» и е била очевидец на събития, за които други, или съвсем не са знаели, или са съдели по чужди, и понякога, недоброжелателни думи. Лятото на 1907 г. Наследникът, като играел в парка, паднал и получил вътрешен кръвоизлив. Започнали страшни болки, Детето се гърчело в страшни мъки. «Бедното Детенце много страдало, около очите му имало тъмни кръгове, телцето Му се сгърчило, а крачето му отекло до неузнаваемост. От докторите нямало никаква помощ. Изплашени повече от нас, те през цялото време си шепнеха, един на друг…

Беше вече късно и мен ме убедиха да ида да си лягам.

Тогава Аликс (Александра Фьодоровна) изпратила в Петербург телеграма до Разпутин, и той дошел в двореца, около полунощ, ако не и по-късно. По това време аз съм си била в апартамента, а сутринта Аликс ме извика в стаята на Алексей, и аз не повярвах на очите си. Момченцето беше, не само живо, но и здраво. Седеше в постелята, високата температура сякаш беше с ръка премахната, от отока на крачето нямаше и следа, а очите му ясни и светли.. Ужасът от вчерашния ден вече изглеждаше невероятен, далечен и кошмарен». Царицата разказала на зълвичката си, че Разпутин даже не докоснал Царчето, а само стоял до краката му, край леглото и се молел. Като завърши разказа си, Олга Александровна каза: «Разбира се, намериха се хора, които веднага започнаха да твърдят, че молитвите на Разпутин просто съвпаднали с оздоравяването на племенника ми». А това беше обичаен аргумент, с който се стараеха да изместят вичките разговори за чудодействените способности на Приятеля на Царското Семейство. Олга Александровна прекрасно знаела това, но тя знаела и другото, и не го премълчала. «Първо, всеки доктор може да ви подтвърди, че на такъв стадий е невъзможно да се излекува този недъг, за броени часове. Второ, такова съвпадение може да се случи веднъж – два пъти, но аз вече не си и спомням, колко пъти се случваше това!» Това си беше чудо, което Императрицата приемаше с радост и благодарност… Що се отнася до сплетните, те малко засягаха Александра Фьодоровна. Исключение правеха само случаите, когато започваха да им вярват близките хора. За некои слухове, самата Тя се стараеше да обясни абсурдността им, на свекърата Императрица Мария Фьодоровна или на добродушната зълвичка Олга Александровна. На други нищо не обяснаваше, а само се чудеше на лековерието им и на податливостта им, към чуждото, недобросъвестно мнение. В некои случаи сплетните даже й предизвикваха усмивка, например, когато Въйрубова с хихикане разказваше, че, както тя научила в Петербург, оказва се, че «тя живе с Разпутин» и даже редовно «ходи с него на баня!» Как може да се вярва на подобни глупости? Но вярваха!

Тях ги обединяваше вярата в Бога, пред Лицето на Който «Царят на цяла Русия» и простият смъртен бяха равни.

Истински вярващите хора — Николай II и Александра Фьодоровна — чувствали и виждали Христопреданността на Григорий Разпутин. От 1907 г. започнало систематичното общуване на Гри­горий Разпутина с Царя, Царицата и Децата Им. В края на тази година той за първ път с молитва облекчил страданията на Царчето Алексей, и именно от този момент Царицата признала в него, не просто народния тълкувател на християнските завети, но и спасителя на Сина Им. Тя му била благодарна, и със всеки нов случай на проявяване от Разпу­тин на земното чудо, Признателността Й само се увеличивала, и в края на краищата, Тя окончателно се убедила, че Григорий е «чо­век Божий». Александра Фьодоровна го наричала «Приятел» и тази дума винаги пишела с главна буква. Последните десет години от съществането на монархията, Венценосците редовно се срещали с Разпутин, и това общуване Им носело душевен покой, умиротворение и тиха радост, от общуването с бла­гостта на Небесната Светлина. Селянинът от Сибир разказвал, пояс­нявал и учел, и макар речта му да била далече от литературното съвършенство, — това за което говорел — за любов, смирение, вяра и надежда, — било така желано и необходимо за Августейшите Слушатели. Разпутин неочаквано просто и убедително тълкувал сложните истини и църковните догмати. Тази простота, находчивост и цветистист на обясненията, с отвлечени категории и символи, поразявала много, и далч не се ограничавала с кръга на «истерични дворцови дами», както все още често пишат. Сред другите, сред «симпатизантите на» Разпутина имало и блестящо образо­вани църковние йерарси (архимандрит Теофан), и изтъкнати проповедници, чиято искренна привързаност към Православието била станала легендарна, още по време на живота им, като протойерей Йоан Крон­щатски . Когато Разпутин започнал да посещава Царския дворец, за него рядко някой бил чувал. Но самият факт на появяването в царските покои на необикновения посетител, незабавно предизвиквал бурен интерес. Появили се слу­хове, версии и обяснения. Разпутин станал известен, при което ореолът на известността му бил явно с негативен уклон. Никой не можел да разбере, какво общо може да има бъдщият Повелител на Империята, с някакъв си «тъмен мужик». Новината плашела и озадачавала тези, които имали не-лукава симпатия към Венценосеца.

В началото на 1912 г. на въпроса на сестрата на Царя, Великата княгиня Олга Александровна, – как Аликс може да се доверява на някакъв му­жик, Царицата без обиколки заявила: «Как мога да не му се доверявам, когато Аз виждам, че на Малкия винаги му е по-добре, когато той е край Него или когато се моли за Него».

Такъв очевиден признак на из­бранничество зачерквал всичките нелицеприятни характеристики, каквито нееднократно долитали до ушите на Майката Царица (а роднините и некои придворни доста се стараели в тази си дейност), на чиито ръце бил болният И син, и всичките и мисли били насочени само към Неговото спасение. Отношенията между Царицата и Разпутин се циментирали само с това, че по петите след престолонаследника вървяла смъртта. А вече след падането на монархията, давайки показания пред следовател от Извънредната Комисия (Чрез­вычайной комиссии – Че.Ка) на Временното правителство, архиепископ Тео­фан, който мнозина считали за «жертва на разпутинските интриги», с пълна определеност заявил следното, за характера на отношенията на Царицата и Разпутина: «Никога не съм имал и нямам никакви съмнения относ­но нравствената чистота и безукорните им отношения. Като официален духовник на Господарката, заявявам, че всичките Нейни отношения са се установили и поддържали, изключи­телно и само поради това, че Григорий Ефимович, с молитвите си, буквално спасяваше от смърт, живота на горещо обичания И Син, – Наследника Цезаревич, когато съвременната научна медицина беше безсилна да помогне.

Източник: grigorsimov.blog.bg

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Next Post

Тайната на планината Немруд

Ако има нещо, на което Турция не липсва, това е история. Страната е удивително богата на обекти от древни времена, включително такива места като град Ефес в Селчук и многото древни руини на Анталия, личийският път, Милет, Приени и храма „Аполон“. Територията на Анадолския полуостров или Мала Азия, в която […]
Translate »
error: Съдържанието е защитено!!!